Епизод Трети от „Да живееш…“
Любовта ме покани на вечеря. Не че я познах. Може би, подсъзнателно, защото пък, спечелих битката с разума и отидох. Ама как?! Приготвих се за битка. Въоръжена и защитена отвсякъде.
Любов или война
Уж на среща за любов, а тръгнах на война? Кой прави това? Всеки, който е преживял поне веднъж голямата болка – болката от разочарованието, предателството, измамените очаквания, подведените надежди, неизпълнените обещания.
Всеки, който не живее в настоящето и си мъкне тоновете минало.
Всеки, който се страхува, че няма да оживее отново. Всеки, който се е объркал между Любовта и „поднасянето на главата на дръвника“. Всеки, който е повярвал, че от Любов се умира. Всеки, който няма любов към себе си.
От любов не се умира
От любов може само се живее!
Но, за живеенето после. Тръгнах да разказвам за умирането и навярно е вярно, че познаваш живота, когато си познал смъртта. Само, че познал я веднъж, всеки път се подготвяш да срещнеш пак нея. И някъде там, сред многото пътища към умирането, пропускаме да живеем, пропускаме Любовта. Не и този път, за мен! Тръгнах без оръжието си, най-силното си оръжие нямах. Този път не важеше. Е, нямаше как да е битка. Реших се предам в жертва на любовта.
Обезоръжена
Какво ли е да не мога да ползвам оръжието – брилянтния си български език? Неведнъж съм респектирала с думите, с начин на говорене. „Всеки да си знае мястото“ Да, ама сега, не става така.
С две думи – отивам да вечерям с мъж, който не говори езика ми, нито аз неговия.
Нямах пръчицата, с която мога да поставя всеки на „мястото му“, а себе си да превръщам в „недостижима“. Това е. И не съм го знаела, докато не тръгнах без възможността да разговарям на родния си език, с професионално ниво на владеене.
За първи път осъзнавах какво е да си чист, празен, само себе си, без маски, образи, легенди, спомени, идоли, фенове…
Жената в мен
Съблечена, открих жената в себе си. Тръгнах да опознавам и да бъда опознавана без да говоря неговия език, без той да разбира моя и на разположение бе простичкия и ограничен общ трети език. Ха, така! Сега трябва да си позволя да не съм перфектна, да греша, да бъда глупава, смешна, безпомощна.
За първи път Душата ми поведе Тялото, с куража на Сърцето, да се представя само по светлини и сенки.
На светло
Никога не съм се чувствала по-свободна, по-вдъхновена, по-жива. Нищо не очакваща, незаинтересована от оценки и най-важното за мен, повече слушаща и по-малко говореща. По-малко говореща и повече чувстваща. Повече интересуваща се от другия, отколкото от себе си. И при все това, усещах любовта към себе си.
Говорех простички неща, с думи малко. Слушах с цялото си същество и преживявах чудото на безсловесната комуникация.
Когато поех по пътя на интуицията си и започнах да се занимавам с Емоциите и Звука, когато смело се хванах за това, че само 7% дължим на съдържанието от думите, когато подадох ръка на хората, които искат да подобряват комуникациите си, подадох най-вече ръка на себе си и сега го живея.
Отвъд езиците
Не питайте как, но говорихме с часове и то за най-чудати неща. Бях се предала, а съдържанието помежду ни течеше свободно. Усещах тялото си релаксирано, емоцията радостна, животът лек. Няма да ви кажа, че отворих вратата за любовта, защото въпросът въобще не ме вълнуваше. Просто живеех спокойно и здравословно, непритеснено и свободно.
Общувах истински – неподготвена, несъвършена, безстрашна.
Ето къде ме отведе това:
Епизод Четвърти
