Детето, както и всичко друго, е дар.
„Дар, на който можеш да дариш, но това не те прави цялостен, завършен смислен или обратното, щом го нямаш.“
– написах това на един 8 март, когато се скъса по шевовете социалната мрежа от щастливи жени, че са майки. То не бе „смисъла на живота„, то не бе „най-хубавото нещо на света“, то не бе гордост, че родили…“
Майчице, майчице…Благодаря, че никога не ме нарече „смисълът на живота ти!“
С любов към всичко, знам, че когато има любов, тя не избира само едно място да се излива. Не познавам какво е да не си майка, а много да искаш….но знам, че твоето дете не е твое. То е отделна същност, която избира, освен ако не е изкривена от „силната родителска любов“ . Също така знам, че
…майчинството е само един от безбройните начини да познаеш безусловната любов.
За благодарността и неблагодарността
Едно от нещата, на които учим децата си е да бъдат благодарни. А, знаем ли ние какво е това? Има ли разлика между благодарност и дълг? Какво се случва, когато децата ни излязат от домовете ни и поемат по своя път? Може и да забравят кой ден сме; да забравят да ни се обадят и да ни питат как сме; да забравят да ни включат в плановете си за лятна отпуска или празници. Може да ни изключат, ако не ги подсещаме.
Това неблагодарни деца ли са или просто свободни хора?
Хора ненатискани от дългове. Хора с криле, които летят там, където не са в клетка от очаквания и задължения. Хора, коитo живеят в настоящето си и не мъкнат минало. Те са, просто хора, не са „нашите“ деца. Те принадлежат на себе си и общуват с нас само , ако ни усещат наистина близки.
Благодарността е чувство
Благодарността се ражда като изблик на радост, който може да прерасне в следващо действие. Може…а, може и да си остане чувство. Това чувство има отношение само към човека, който го усеща. Това е важна вибрация. Това е твоето отношение към света. Това е личното ти поле, в което привличаш още подаръци на същата вибрация, т.е. още хубави неща. Благодарността може да е отговор с действие на някакво друго действие, но само МОЖЕ.
Ако тя се очаква, изисква или натяква…това е пазар, не любов!
Благодарността не е задължение. Нея я изпитваш или не, не могат да те научат. Учи се как да си длъжен…или не.
Как да сме близки с децата си
Много ясно:
Даваме им любов. Любовта е уважение, свобода, личен избор, лична отговорност. Няма нищо общо с пазарлъци и плащане на сметки.
Ние не избираме децата си. Децата ни не избират нас.
Възможно е никога да не си станем близки. Възможно е никога да не говорим на един и същ език. Можем, обаче, да им даваме уважение към личността, същността, реализацията им. На това и ще ги научим. Да бъдеш различен от своите родители, да не ти приляга техния начин на живот, да имаш други мисли в главата си, не е причина за срам и вина. Ние родителите, знаем ли това? Можем ли да се доверим на живота? Можем ли да имаме доверие на децата си? Тогава можем да ги научим на доверие.
Доверието е основата на близостта, колкото и да сме различни.
Как можем да изгубим децата си
Много лесно:
с изисквания за благодарност към нас родителите,
„дето сме им дали всичко от себе си, хранили сме ги в устата, сменяли сме им памперсите“, зарязахме си мечтите…
Познавах една жена. Казваше на сина си:
„Цял живот съм инвестирала в теб, сега ще ми връщаш инвестициите.“
Tя искаше той да я пита за всичко, да я слага винаги на първо място и това да е с фанфари. Осмелих се да кажа на тази жена, че
„Теле от крава бозае, но крава от теле не бозае…“ – въпрос на природни закони и посока на живота…
Раздялата бе бърза и болезнена – не с нея, със сина й. Естествено…Нямах право да ги променям. Нямаме право да променяме когото и да е. Можем да избираме за себе си и да се учим. Да се учим какви хора искаме и не искаме да бъдем. Какви родители искаме и не искаме да бъдем. Да създаваме деца – затворници на благодарността и дълга или свободни хора.
От свободните хора, обаче, получаваме последиците от свободата им…
Може да не ни „хранят в устата един ден…“!
Изискването
Какво искаме от децата си? Какво изискваме? Какво очакваме? На какво ги научаваме с това?
Нали знаете за „детския негативизъм“? Ти каквото и да кажеш, то е на обратната позиция. Е, остава и след детството. Просто защото е свързано с отнемането на свободата ти. Ти да избереш, ти да опиташ, ти да решиш, себе си да изявиш. От тук нататък, да изискваш от детето ти да те обича или в най-обичайния смисъл да ти се отплаща цял живот, води до две крайности – все вариант на „Не“.
Срам и вина, с което могат да останат вързани за нас.
и/или
Скъсана връзка завинаги, която не се зашива.
Може да се прости, ама това е друга и дълга тема.
Изискванията ни за любов водят до нещо друго, което не е любов.
Лъжата за любовта
Най-бързия начин да научим децата да ни лъжат е като изискваме от тях. Те ни обичат и искат да отговорят на тези изисквания. Какво, ако не могат? Започват да ни лъжат, че могат и че са това, което очакваме от тях. Вие искате ли децата ни да лъжат? Тогава не ги лъжете, че ни дължат нещо…Любов. Не ги лъжете, че това е любов!
Децата си създаваме, за да им даваме.
Да очакваш от детето да ти дава е лъжата за любовта. После търсим такава любов и с партньор. Драмата може да е безкрайна. Даваме , колкото можем и колкото искаме.
Никой нищо не ни дължи за любовта – ако е любов.
След като децата отлетят
Една от най-съществените срещи в живота ни е не толкова, когато се съберем, за да създадем децата си, а когато децата си тръгнат от нас…
Тогава сме по новому голи и същевременно въоръжени до зъби с миналото си…
Тази среща между родителите, освободени от децата си е едно ново рождество в живота на двойката. То може и никога да не се състои, ако не пуснем децата си или те нас не оставят. Малцина са смелите да живеят тази част от цикъла на живота свободно. Повечето се вкопчват в оцеляването на „формата „. Формат, който винаги е бил обречен на разпад, след постигането на целта. Да настояваш семейството, което си създал или в което си създаден, да не се разпадне, е наивно и садистично.
Ние винаги ще останем свързани с децата си и те с нас.
Но как да имат свое семейство, ако до края на живота си, са вързани с вече създаденото за тях? Разбирате ли? Майки и бащи минават на заден план. Сестри и братя се движат по пътя си. Всеки създава новото. Родителите – първата двойка, остава насаме с настоящето си. Колко много хора умират от страх от това! Защо е празно между вас без децата ви, хора?
Към моите родители
Създателят обича всяко свое създание, ала се реализира и случва, когато създаденото от него създава!
Благодарността към този, който ни е създал, е благодат и има смисъл , когато сме обърнати към създаването на новото. В този тон:
Благодаря Майко, благодаря Татко, благодаря, мое Първо семейство! Благодаря за създаването ми, но хилядократно повече благодаря, че ми позволихте да порасна, да се отделя и да създавам и сътворявам новото с новите хора! Благодаря, че ме научихте, че поклона пред вас, благодарността не ме превръщат в длъжник за миналото. Вместо това, всеки път ми напомнят, че е най-прекрасния начин да обичам вас, себе си, да създавам и вдъхвам с и от любов новото! Благодаря, че не ме капсулирахте със страхове, емоции и вечни драми! Благодаря, че никога не ме вкарахте в капана на егото си:
”Никой , никога няма да те обича като нас!”,
а ми помогнахте да разпукам пашкула на семейството и да отлетя волно и свободно! Благодаря, че ме пуснахте и позволихте през вашата отвореност да се отварям без страх и с любов! Благодаря!
Свързани публикации:
Ако ви докосна написаното, предайте и вие нататък, като го споделите с други. Така творим свят, в който срещаме повече хора като нас.
Благодаря!
