Как планирам живота, който не живея

Плановете

Заклевам се, че всеки божи ден имам план за следващите 24 часа. Няма значение дали е работен или почивен ден, дори и в отпуските си позволявам да планирам. И преди да съм ви прозвучала като болезнено амбициозна или просто педант, прочетете текста по-долу!

Имам хиляди листчета.

Във всяка чанта и джоб, пред огледалото в коридора, на бюрото на детето, до лаптопа ми в стаята, на таблото на колата, в чекмеджето в офиса, на таблото в студиото на радиото…Навсякъде „бъкам“ от листчета с планове и задачи. Най-обичам, като напиша последното и да видя, че вече на 15 места съм го написала…

Не е смешно! И аз съм си казвала: „Луда работа, Калина“.

Чакайте! Не това е „страшното“.

Планът след края

То настъпва, когато е свършил деня и започна да отмятам свършеното. Е, признавам, че от „програма maximum“, имам добра успеваемост. И все пак, не съм доволна 100%.

„Ама така не може, не става така“ – скача „господарката“ в мен и „горкото слугинче“, пак в мен, си ляга наритано.

Нещата станаха още по и по, и по, откакто си станах и „работодател“. Всеки ден срещам „строгият“ и „готиният“ ми шеф, та да се разберат кого да слушам! Един ден ми светна!

Скритият план

„Добре де, не съм изпълнила плана, а не съм и спряла. Тогава, какво съм правила? Изпълнявала съм друг, неписан план. Я, да видим какъв е той, щом вече е изпълнен!“

Ехаааа, наистина не съм спирала! Само дето съм правила каквото ми се е правело и не съм се насилила да свърша нещо, за което не съм имала сила, енергия, ресурс, вдъхновение, време…Винаги съм искала да живея „извън рамки“. Свободно!

Объркването с плановете е, не че ги има, а че държим да се изпълняват на всяка цена.

Нужно е да имаме план, както и да нямаме контрол, което и без уточнението си е така. Когато има план, това събужда пътя ни.

Пътят (не) по план

Да, точно така – нашият път. Ако нямаме план, той си спи, ние също.

Тръгваме по план и по пътя намираме пътя си.

Драмата е, когато държим да се движим по план. Е, тогава става „Приказката за Пепеляшка“, ама историята със сестра й и отрязания палец…Каквото е за теб, за теб е, каквото не е за теб, не е за теб…но е нужно да си събуден, а това прави…предварителният план!

Разбира се, никой не може да ни попречи да бъдем инати, да живеем в илюзията, че можем да властваме над всичкото. Всичко е възможно и всичко е път. Дори да се набуташ в нечий път и да си вярваш, че е твоят, пак го вървиш…и пак се учиш. Едното, обаче е с лекота и радост, другото е с хъс, гняв и болка. Не просто нечия. Тя винаги е твоята болка. Ти си в „стъклената пантофка с кървящия крак“.

Всичко можем да бъдем, всякак можем да живеем. Каква е цената, обаче!?

Колко още ще вървиш така? Да, нужно е да имаме план. Тръгваме и после пътят ни води. „Намираме пътя си вървейки!“ – казват.

Доверие вместо план

Тук вече са ни важни доверието към неизвестността, търпение, приемане, прошка, любов, състрадание. Срещаме новото и откриваме себе си. Малко е страшничко, признавам, но не боли.

Поемеш ли въздух дълбоко и усещаш, че няма нищо страшно в това, че не си по план, а си на пътя си.

Пускането на контрола не те прави по-несигурен. Така или иначе сигурността е илюзия, която нищо не гарантира. Хем си го знаем, хем си го отглеждаме. Защо?

Никога повече не се „карайте“ на себе си! Вместо това, вижте скрития план, който сте изпълнили и се поздравете за труда и свършеното! После си отговорете на въпросите:

Защо направих точно тава, а другото оставих? Толкова ли ми е било важно написаното? А, за какво е било важно ненаписаното?

Чий живот щях да живея в първия случай и чий живот живях във втория?

Всичко е наред

Има една опасност и тя е да решите, че едното е лошо, а другото хубаво. Нищо подобно. Отговорите ли си честно, ще видите, че и в единия, и в другия случай има добро. Лошо няма.

Само „контролът“ ни кара да мислим така, защото от това се „храни“ илюзията за успешност.

Важно е да имаш план. Така, както е важно е да казваш глупостите, които „отключват“ нещо гениално! И, да…идва друго, но първото го  е „поканило“.

Нужно е да уважаваме потока, както на входа, така и на изхода.

„Тръгнах за круши, върнах се с ябълки.“ Не е безсмислено!

В заключение, мога да напомня: винаги ще има планове, които не ни се изпълняват, но задачите са нужни, щом сме се обвещили, обвързали и договорили. Просто, пощадете онази част от вас, която въпреки всичко, съумява да живее истинският ваш живот!

Милост за същността ни, хора, каквато и да е тя!

Откакто живея така, виждам колко много нужна работа съм свършила, а не влизаше в плановете за, тъй нареченият „мой живот“. Колко много доволни въздишки освободих с радост и удовлетворение, а сега трябваше да правя друго….Но това вече си го знаем! 

Ако текстът ви провокира, вдъхновява или просто ви носи осъзнавания, предайте нататък. Споделете и с други това.

Благодаря!