Проблемът с любовта винаги идва поради една единствена причина – идеята „как трябва да бъдем обичани“. Преди „трябва“ стои „имам нужда“, а тази нужда се е появила като модел в детските ни години. Независимо кой в какво семейство е израснал, всеки е имал своите емоционални преживявания с получаването или не на любов от своите родители и по-широкия семеен кръг. От там са нашите спомени, наблюдения, идеали, мечти, разочарования, вярвания, модели.

Всеки може да причини болка на някого и всеки може да прости. Всеки. Няма по-добри и по-лоши. Има по-неосъзнати и по-осъзнаващи. Нужна ли е прошката? Не зная. На вас нужна ли ви е? Този текст, упражнение и медитация са за онези, които осъзнават необходимостта от прошка. Онези, които все още копнеят за мъст и наказание, за въдворяване на справедливост по техен или други начини, точно сега, все пак имат шанс да прозрат ненужната тежест на обидата, безсмислието на товара от миналото, унищожителната сила на спомените и най-вече потенциала на живота след прошката.

Думите „жертва“ и „насилник“ винаги и във всеки събуждат някакъв емоционален отклик: страх, възмущение, възхита, съжаление. Надали има човек, който остава нереактивен, осъзнавано или не, към идеята за тях. Защо реагираме? Защото ни е познато. Малко или много, всяко човешко същество носи този модел в себе си. Човешка история, човешки отношения. Жив живот със сила и слабост. Живот – игра на надмощие, доминация и влияние.

Детето, както и всичко друго, е дар. „Дар, на който можеш да дариш, но това не те прави цялостен, завършен смислен или обратното, щом го нямаш.“  – написах това на един 8 март, когато се скъса по шевовете социалната мрежа от щастливи жени, че са майки. То не бе „смисъла на живота„, то не бе […]

Рано или късно, трябва да се предадем като родители, да освободим детето си от мечтите ни, амбициите, плановете, страховете, традициите, семейството. За да образува нови партньорства, за да е в състояние да създаде ново семейство, то е нужно да е свободно.